„РУСАЛОЧЬЯ ЗАВОДЬ”
Аполлон Аполлонович Коринфский (1868-1937 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ЗАЛИВЪТ НА РУСАЛКИТЕ
(Из волжските предания)
Там, под глинестата урва, в сипея на стръмнината
ден и нощ в брега се втурват, яростни вълни се мятат...
Не минавай там, избягвай тази пещера под склона,
там пълзят купчинки странни и незнаен страх се рони...
Бликат от бездънно дъно, не замръзват нивга зиме,
седем водоскока гръмки – седем извора там има...
Всяка лодка ще потъне в млечнобялата им пяна,
в нея всеки смел безумец ще загине, ще остане.
След това далеч-далече – на крайбрежието бяло –
приливът на Волга вечер ще изхвърли мъртво тяло...
Тъй било е... Шушнат свити старците витиевато,
че на залива водите се превръщат често в блато;
сред тръстики, оградили с гъсталак водовъртежа,
че русалки седем плуват в ледената речна свежест,
плуват и зоват народа, песни минувачи чуват
под луната в хоровода заедно да полудуват.
Ако някой поддаде се и към призива се втурне,
и в леговището слезе под неистовата урва,
върху него се заплита на русалките тълпата
и звънливият им кикот го облива над водата.
Ще го грабнат там сестрите с белите си зли ръчички,
с пясък госта ще посипят и до смърт ще гъделичкат;
в пещерата тъмна после ще заровят тоз покойник
там, където други гости са погребали безбройни...
На русалки зов примамващ чул един човечец сложен –
надарен със сила странна прозорлив бил пътник Божи –
в залива с неземна сила той проклятие изпратил,
с гъст покров мъгла покрила и вълните, и земята...
В този миг чакъл се сринал в урвата с размах превратен,
като щит надежден минал и засипал пещерата;
гинат седемте дълбоко сред развихрената бездна –
седем гръмки водоскока бликат досега, не чезнат...
В пролетните нощи плисък тихи призиви донася,
сълзи, смях, молби и писък с прилив залива огласят;
а над изворите ранно утро поглед щом размята,
трепкат седем сенки жадни и се вият сред мъглата...
Конник покрай тях препуска, без да жали конска сила;
пешеходец крачки спуска към русалкова могила...
Песен изворите бридат – плачат жално, гневно викат,
сякаш правят панихида сред покоя зеленикав...
Ударения
ЗАЛИВЪТ НА РУСАЛКИТЕ
Та́м, под гли́нестата у́рва, в си́пея на стръмнина́та
де́н и но́шт в брега́ се вту́рват, я́ростни вълни́ се мя́тат...
Не мина́вай та́м, избя́гвай та́зи пештера́ под скло́на,
та́м пълзя́т купчи́нки стра́нни и незна́ен стра́х се ро́ни...
Бли́кат от бездъ́нно дъ́но, не замръ́зват ни́вга зи́ме,
се́дем водоско́ка гръ́мки – се́дем и́звора там и́ма...
Вся́ка ло́дка ште потъ́не в мле́чнобя́лата им пя́на,
в не́я все́ки сме́л безу́мец ште заги́не, ште оста́не.
След това́ дале́ч-дале́че – на крайбре́жието бя́ло –
при́ливът на Во́лга ве́чер ште изхвъ́рли мъ́ртво тя́ло...
Тъ́й било́ е... Шу́шнат сви́ти ста́рците витиева́то,
че на за́лива води́те се превръ́штат че́сто в бла́то;
сред тръсти́ки, огради́ли с гъстала́к водовърте́жа,
че руса́лки се́дем плу́ват в ле́дената ре́чна све́жест,
плу́ват и зова́т наро́да, пе́сни минува́чи чу́ват
под луна́та в хорово́да за́едно да полуду́ват.
Ако ня́кой поддаде́ се и към при́зива се вту́рне,
и в лего́виштето сле́зе под неи́стовата у́рва,
върху не́го се запли́та на руса́лките тълпа́та
и звънли́вият им ки́кот го обли́ва над вода́та.
Ште го гра́бнат та́м сестри́те с бе́лите си зли́ ръчи́чки,
с пя́сък го́ста ште поси́пят и до смъ́рт ште гъдели́чкат;
в пештера́та тъ́мна по́сле ште заро́вят то́з поко́йник
та́м, къде́то дру́ги го́сти са погре́бали безбро́йни...
На руса́лки зо́в прима́мвашт чу́л еди́н чове́чец сло́жен –
надаре́н със си́ла стра́нна прозорли́в бил пъ́тник Бо́жи –
в за́лива с незе́мна си́ла то́й прокля́тие изпра́тил,
с гъ́ст покро́в мъгла́ покри́ла и вълни́те, и земя́та...
В то́зи ми́г чакъ́л се сри́нал в у́рвата с разма́х превра́тен,
като шти́т наде́жден ми́нал и заси́пал пештера́та;
ги́нат седемте́ дълбо́ко сред разви́хрената бе́здна –
се́дем гръ́мки водоско́ка бли́кат досега́, не че́знат...
В про́летните но́шти пли́сък ти́хи при́зиви дона́ся,
съ́лзи, смя́х, молби́ и пи́сък с при́лив за́лива огла́сят;
а над и́зворите ра́нно у́тро по́глед што́м размя́та,
тре́пкат се́дем се́нки жа́дни и се ви́ят сред мъгла́та...
Ко́нник покрай тя́х препу́ска, бе́з да жа́ли ко́нска си́ла;
пешехо́дец кра́чки спу́ска към руса́лкова моги́ла...
Пе́сен и́зворите бри́дат – пла́чат жа́лно, гне́вно ви́кат,
ся́каш пра́вят панихи́да сред поко́я зелени́кав...
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Аполлон Коринфский
РУСАЛОЧЬЯ ЗАВОДЬ
(Из волжских преданий)
Под суглинистым обрывом, над зеленым крутояром
День и ночь на темный берег плещут волны в гневе яром...
Не пройти и не проехать к той пещере, что под кручей
Обозначилась из груды мелкой осыпи ползучей...
Выбивают прямо со дна, и зимой не замерзая,
Семь ключей – семь водометов и гремят не умолкая...
Закружит любую лодку в пене их молочно-белой,
И погибнет, и потонет в ней любой безумец смелый.
Далеко потом, далёко – на просторе на гульливом –
Тело мертвое на берег Волга выбросит приливом...
Было время... Старожилы речь ведут, и не облыжно,
Что стояла эта заводь, как болото, неподвижно;
В камышах, огородивших омут чащею зеленой,
Семь русалок выплывали из речной воды студеной, –
Выплывали и прохожих звали песнями своими
Порезвиться в хороводе под луною вместе с ними.
И, бывало, кто поддается приворотному призыву
Да сойдет к речному логу косогором по обрыву –
На него все семь русалок и накинутся толпою,
Перекатным звонким смехом заливаясь над водою.
Защекотят сестры насмерть гостя белыми руками
И глаза ему замечут разноцветными песками;
А потом, потом зароют в той пещере, в той могиле,
Где других гостей без счету – без числа нахоронили...
Клич русалочий приманный услыхал один прохожий,
Вещей силой наделенный, прозорливый старец божий, –
Услыхал и проклял заводь нерушимым гневным словом,
И на берег, и на волны пал туман густым покровом...
В тот же миг стал осыпаться по обрыву щебень серый
И повис щитом надежным над осевшею пещерой;
А русалки так и сгибли в расходившейся пучине, –
Семь гремячих водометов выбивают там доныне...
Вешней ночью в этом плеске слышны тихие призывы,
Внятны робкие моленья, слез и смеха переливы;
А под утро над ключами, перед зорькой раным-рано,
Семь теней дрожат и вьются в дымном облаке тумана...
Конный мимо них несется, не жалея конской силы;
Пеший усталь забывает близ русалочьей могилы...
И поют ключи, и плачут – слезно плачут в гневе яром,
Точно правят панихиды над зеленым крутояром...
1894 г.
---------------
Руският поет, писател, публицист, преводач и фолклорист Аполон Коринтски (Аполлон Аполлонович Коринфский) е роден на 29 август/10 септември 1868 г. в гр. Симбирск. Първите си стихове и разкази публикува през 1886 г. След 1889 г. публикува активно в московски издания като „Россия”, „Русское богатство” и др., петербургските списания „Наше время”, „Всемирная иллюстрация”, „Север”, а от 1895 до 1904 г. е помощник-редактор на ежедневника „Правительственный вестник”. Превежда творби на Хайне, Шевченко, Мицкевич и др. След това работи в различни печатници, издателства и училищни библиотеки. През 1928 г. е арестуван, обвинен е в антисъветска агитация и през 1929 г. е интерниран. Реабилитиран е посмъртно през 1994 г. Автор е на стихосбирките „Песни сердца” (1894 г.), „Чёрные розы” (1896 г.), „На ранней зорьке” (1896 г.), „Тени жизни” (1897 г.), „Гимн красоте и другие новые стихотворения” (1899 г.), „Бывальщины и Картины Поволжья” (1899 г.), „В лучах мечты” (1905 г.), „Песни голи и бедноты” (1909 г.), на книги с разкази и фолклорни мотиви като „Народная Русь. Круглый год сказаний, поверий, обычаев и пословиц” (1901 г.), „Волга. Сказания, картины и думы” (1903 г.), „В мире сказаний” (1905 г.), „За далью веков” (1909 г.) и др. Умира на 12 януари 1937 г. в гр. Калинин.